И радиото е изкуство

Jun 28 | By Plamen G. Pankow
 

Отначало то беше само украшение на витрините, повод да се правят шеги: карикатуристите обичаха да рисуват високоговорителя като металически ембрион с тънка опашка. После внезапно пазарът се наводни с технически книги, кратки ръководства за радиолюбители, евтини издания, с реклами на фирмите вместо предговор. Дотук равнодушният съчовек оставаше безучастен, най-много си позволяваше удоволствието да прекарва антени под леглото си или да прави склад от анодни батерии, без да знае собствено защо; накрая той приспособяваше цялата апаратура за запалване на нощната лампичка или за усъвършенстване на звънчевата инсталация.

Една нощ обаче той бе чул характерния пукот във високоговорителя съвсем случайно, при едно непредвидено в никоя схема скачване на жиците. Това откритие го изпълни с такава гордост, че от този момент той се обяви за майстор – всъщност той би трябвало отдавна да бъде: ето например великолепните реклами в трицветен печат, гдето така ясно са показани черните и червени стрелки между сините кръгове на лампите, силитите жълти, а кондензаторите зелени – една единствена хватка и цяла Европа ви забавлява.

Докато забавата всъщност започна с едно късо съединение и няколко изгорели лампи. После, за да бъде наистина последователен, той си взе една серия сарделени кутии заедно с ключовете им, даде постоянно обявление, че купува стари апарати, абонира се за всички списания от бранша, нае друга квартира в мансардата, скъса с годеницата си, плати предварително таксата за една година и тъй като не му оставаше нищо друго, взе на изплащане един грамофон, който все пак можеше да го утешава с механична музика.

Мнозина от тъй наречените защитници на чистото изкуство биха могли отведнъж да отгадаят с верен критически усет, че при всяко механично предаване изкуството се унищожава или дори изопачава, ала нашият радиолюбител знаеше много добре, че тия критици са абсолютно невежи пред най-обикновената звънчева инсталация, и поднови опитите си, отначало с всички гами и хармонии от шумове. Неговото радио трябваше да стане преди всичко шумосъбирател. Той достигна най-сетне, с дълга практика, да имитира гласовете на някои домашни животни; тогава вечер той ги оставяше да се хапят, да се давят немилостиво, слуховите измами се редуваха с федингите, станциите се простираха една върху друга по цялата скала, а през всичкото време морзовите апарати покриваха със своя вечен шепот неспокойните експлозии на етера.

Едно обаче бе явно: някой ядеше страшно пространството с металичното безразличие на машина, прекатурваше границите и митническите чиновници, оголваше небето над целия свят за някаква част от секундата, за да го заключи отново в огледалото на амалгамираните лампи, които тлееха в тихия огън на електроните. Всъщност за един спокоен ум това не излизаше извън известни установени физически опити и само липсата на някаква пространствена зависимост или дори просто предметност можеше още да безпокои начинаещия: ала това безпокойство е присъщо на всяко ново познание и поради това е нормално.

В тоя ред на мисли над света се разсипваха безчислени мрежи от електрически вълни, носещи в етера си скъпите енергии, една страшна небулоза от сигнали, гласове, които непрекъснато съобщаваха нещо, ала в един бесен шепот, ту затихващи, ту избухващи в писъци, зовещи сякаш събитията, които бяха оживели и се викаха през пространството като деца, загубени в широкия кръг на космоса. И там човешката душа се извиваше в музика, в мелодични вопли, земното кълбо се загръщаше в хармонични ветрове, в нестихващия ек на електрическата песен, в развихреното ветрило на огромна буря, пронизваща глухия хаос на пространството. – И отведнъж, ясен и бляскав, се изви звучно човешки глас:  зовът на Дон Хозе или Лоенгрин, все едно, на който отговори широката, спокойна вълна на оркестъра; концертните зали отекнаха в дъното на високоговорителя с кънтящата си тишина, с кашлицата на старците, с флирта на предните столове до микрофона, с говора на всички езици, с възторга на всички възрасти, с оня странен ритъм на расите, който опиянява с трепетна мисъл за близост в своята едновременност с нашето сърце през хиляди километри.

– И сега през безкрая се сплиташе нежната музика на Моцарт с циничните уригвания на алжирците, предавателните станции изпращаха непрекъснато своите въоръжени армии от атоми, задушаващи се една в друга или бясно тържествуващи с огромната мощ на киловатите си, пресипнали от липса на етер или виещи като животни между клещите на съседите си, борещи се за място върху скалата, надути от национална гордост, жестоко хапливи в устрема на пропагандата, съскащи като змии с отровата на удоволствието или преструващи се на ангели с взетите под наем детски гласове, настойчиви и точни, готови всеки ден и всеки уречен час да превият слабата воля на всеки, който ги слуша, да вкарат в душата му опиума на своето Неизвестно – за да го направят вечен роб на своя далечен зов, на оня страшен копнеж за знание, за красота или за свобода, да го приковат към бездушната машина на апарата и го превърнат самия в машина, с отвертка в ръка и с ухо, препълнено от електрически напрежения – смъртно изморен и все пак жаждащ, раздал безумно душата си на целия свят, вплел трепета на своето малко аз в огромния гмеж на милионите като него, всяка вечер.

– Тогава, о сладка забрава на пространството, секундата, която ни дели от Рим или Стокхолм, бесният лов на станции, разплитанията на възлите от съзвучия, ехото на времето, отекващо през мига, сякаш спомен или чудо: – гласът на Карузо , все тъй чист, като в нашата младост, извикващ сълзи през нематериалното си съществувание – негде, от един друг свят, и все пак преживял този миг, възвърнал дъха си през годините, които вече не съществуват, за да ридае сега отново своя Палячо с този същия трепет на чувството, с който ни е разплаквал приживе, в някакъв забравен миг от нашия собствен живот – за да не знаем повече отгде започва и где свършва, пленени сега в тайната на Времето, превърнати в тръпките на всякога и навсякъде, в някаква част от битие, което ни грабва, за да ни разтвори в своето безвремие или своя вечен живот – ето! из жалката рамка на апарата, щампована с името на фабриката, дохожда копнежът на Кройцеровата соната, огромната плетеница на Баховите фуги, смъртната песен на Изолда, дохожда призивът на всички, които са живели и обичали, и които ни заобикалят сега с трепета на електрическата си душа, страшно близки през отвъдното на мембраната, гласове, които никога не ще забравим, загубени братя в пространството, които ни обгръщат с милионите си животи – ето моето жалко аз, докоснато с бързината на светлината и раздадено през трепета на тленното си тяло, с поизпълнено от любов сърце, загубено в тайната на огромен мираж, в хаоса на някакво друго пространство, жадуващо през света отговора на вечния въпрос – Боже, дай ми сила да мисля за твоята вечна същина, помогни ми да мина границата, разкъсай завесата!

– Или може би това са несръчните опити на радиолюбителя, току що изтръгнал първите срички от високоговорителя, вцепенен от унищожителния вихър на високата честота, изгубил бедното си аз далеч в празното пространство, висящо сега върху невесомите вълни, тлеещо своя живот в ториевата жичка, зависимо от хилядите случайни съпротиви на безкрайно нищожни величини, от неговото собствено тяло, което той не смее сега да мръдне. И все пак хипнотизиран срещу черния ебонит на скалите, странно могъщ със знанията, усилията и душите на хилядите, които работят за него всеки ден, той започва да познава много неща и накрая се обръща в твой постоянен спътник, твой двойник, с баналното самочувствие на нормален радиоабонат, който е купил тайната на света от първия срещнат магазин.

– Кажи ми тогава какво чакаш пред тоя сандък със съкровища и призраци, с трепетната си душа срещу трепета на метала, с безумната си суета за господство над времето и пространството, с преизпълнения сапунен мехур на твоя копнеж за безграничност, който отразява върху мимолетното си съцветие само измамливата багра на бездушната енергия – ето, чуй този път чиновника, неизменния говорител от всеки ден и от всяка станция, който дояжда сега последния си сандвич и с абсолютната си дикция, спечелила конкурса, изговаря последните си приветствия, мислещ може би и за тебе:

– Лека нощ, госпожи и господа, не забравяйте да заземите вашите антени! 

Публикувано за първи път в Юбилеен сборник в дар на Асен Златаров, 1932 г.

 

Чавдар Мутафов (1889-1954) е едно от големите имена на българския модернизъм. Следва машинно инженерство (1908-1912) и архитектура (1923-1925) в Мюнхен. Работи като архитект, занимава се и с критика. Печата литературни произведения и статии във „Везни” и ”Златорог”, редактира литературните седмичници „Изток” и „Стрелец”. Автор е на художествени есета и на литературна критика, на разкази и на един модернистичен роман – „Дилетант. Декоративен роман” (1926).

Чавдар Мутафов, портет Иван Милев 

Източник

Share:

Comments:

Plamen G. Pankow
Jun 28
Песен за великия Енрико Карузо https://www.youtube.com/watch?v=69tobnadCSg
You need to sign in to comment

Related Articles