Българи в чужбина. Радостина в Ню Йорк from Plamen G. Pankow's blog


Българи в чужбина. Радостина в Ню Йорк: Градът наистина предлага всичко по всяко време, но то си има цена

26.06.2015  от Александра Цанкова 0



Вече познавате Тина от страхотното интервю, в което ни разказа за страстта си към пътешествията и фотографията. Днес отново ви срещаме с нея, защото животът ѝ е неизчерпаем източник на вдъхновение и интересни ситуации. За последните 20 години, които е прекарала зад граница, ще ви разкаже лично тя – ето сега!

Живея в САЩ от 1996 година. В периода 1996 – 2000 г. бях в Джаксънвил, Флорида, учих в Jacksonville University. От 2000-а до 2003-а  се преместих в Сан Франциско, работих в Smith Barney. 2003 – 2005 г.: магистратура във Fuqua School of Business (бях първата българка!), 2005-а – до сега в Ню Йорк – работих в Ernst & Young, Deloitte и Burberry (последните две години), 2008 – 2009 г. работих в Лондон за Deloitte.

Защо САЩ?

Спечелих пълна стипендия да уча икономика, но така комбинирах кредитите, че успях да завърша и втора магистратура – международен бизнес. Изкарах и втора специализация – испански език. Бях приета и на 40 други места, в някои много по-добри университети, които предпочитах, но трябваше да се възползвам от пълната стипендия.

С какво се занимаваш там?

Прекарах 8 години като бизнес консултант на клиенти в сферата на модата и козметиката, а последните две години работих във финансовия отдел на Burberry Americas, където правих бюджети за всичките магазини на дребно.

Как се чувстваш – българка в чужбина или гражданин на света?

Гражданин навсякъде и в същото време никъде. Много малко са държавите, където съм пътувала и ми е било трудно да се „оправя” или да намеря общи теми на разговор с хората там. Местила съм се повече от 10 пъти между градове, брегове и държави, така че ми е лесно да пусна корени, където и да било. В Америка по принцип всички са приходящи отнякъде – поне в големите градове, където съм живяла, така че не можеш да се чувстваш чужд. Но когато живях в Лондон, макар че той също е космополитен град, усетих малко по-голяма разлика и трудност да се установя като новопристигнала. Мисля, че по принцип в Европа човек винаги бива квалифициран от там, от където е дошъл, докато в Америка можеш да кажеш, че си американец много бързо.

d0bdd18e-d0b9d0bed180d0ba-70

За себе си казвам, че съм българка от Ню Йорк. Единствено в България ме е яд, когато ми взимат двойно за това или онова, защото по някакъв начин се усеща, че не живея в страната си.

Какви са разликите? Какво ти направи първоначално най-голямо впечатление?

Първоначално беше голям културен шок, защото отидох от София в “голям-малък” град във Флорида, където всичко беше абсолютно различно – нравът на хората, културата и дори времето. В Джаксънвил чужденците бяха главно от Карибските острови и Латинска Америка, европейците бяхме много малко – слава Богу, че идваха от време на време студенти от Франция и Германия. Освен футболния отбор от 10 сърбина, 4 рускини и аз, имаше един заблуден англичанин и един германец.

По това време в България имаше 300% инфлация и докато кацах в Орландо след коледната ваканция, по BBC даваха репортаж от София на хора, разбиващи партийния дом. Беше ми трудно да съм на дистанция в такива моменти. Още повече, че момичетата около мен по-скоро се вълнуваха какъв чифт бикини да си купят от каталога на Victoria’s Secret. Дрехите и обувките ми бяха почти екзотични в сравнение с тези, които носеха другите, а това, че не можеш да ходиш пеша по улиците (защото има само магистрали и ти трябва кола), ми беше непонятно. Доста време ми беше трудно да се приспособя и към консервативната и религиозна култура в района, но в края на краищата успях. Приятелството и съжителството с хора от съвсем други култури (често противоположни) ме направи много по-зрял човек. Наваксах с неща, които не успях да правя в България – балет и модерни танци. Ученето беше много лесно за мен и гледах да изкарвам пари в свободното време – работих в стола, където бях единствената бяла (и грамотна), пишех домашните на арабски студенти, които ги мързеше, преподавах уроци по математика на гимназисти, работех в библиотеката и в най-различни студентски каузи.

Когато завърших, исках да отида в “голям” град и си купих билет за Сан Франциско. Някак си за 3 дни получих 3 оферти (с много ниска заплата, но за мен беше уникално дори да имам работа). Веднага се влюбих в Сан Франциско и изкарах 3 страхотни години там, където видях Америка по съвсем различен начин – с богата култура, отворени разбирания, природа и интересни хора.

NY-Street-Cabs-1920x1200-Wallpaper

11 септември се случи, докато работех в Smith Barney и след това перспективите за чужденци станаха доста сложни. Брокерската фирма, в която бях назначена, управляваше пенсионните фондове на милионери от петролния бизнес. Бях на 22, а трябваше да съветвам хора на 60 как да влагат парите си.

Знаех, че не искам да оставам на тази позиция и в същото време мечтаех да уча в сериозен университет. Кандидатствах бизнес администрация и ме приеха в Duke и Yale. Избрах Duke, защото имаше повече международни възможности за обмен и пътуване. Посетих Куба, където първият чужденец с регистрирана фирма беше канадец, завършил моето училище. Офисът му се подслушваше, така че истинските разговори проведохме в един бар за пури. В Москва се срещнахме с дясната ръка на Ходорковски (който тогава още беше в затвора), анализирахме рекламната кампания на Салваторе Ферагамо във Флоренция. Посетихме невероятния им офис в стар дворец от XIV век.

Последните 10 години минаха като в мъгла. Темпото на работа в Ню Йорк, особено във финансовата сфера, е доста натоварено, дори нечовешко на моменти. Крайните срокове и проекти никога не свършват, човек живее, за да работи и вечно преследва следващия бонус и следващото повишение. Градът наистина предлага всичко – навсякъде и по всяко време. Но всичко си има и цена. Много често се сещах за Алеко Константинов и неговата „До Чикаго и назад”, защото на практика бях един чарк в машината.

Преди месец напуснах работа и реших да се отдам на известен период на спокойствие. И да се посветя на това, което обичам – пътешествията, изкуството и фотографията. В момента съм във Флоренция, където уча история на изкуството и фотография. Правя интервюта със занаятчии. До края на лятото програмата е главно сватбата на сестра ми, изложбите на мои снимки в София и срещите с приятели в Европа, Африка, а защо не и Австралия.

6ae6c5e7537416c571595c9830bc52df

Как минаваше досега един твой ден в Ню Йорк?

Ставам в 7 ч., мисля за всичко, което трябва да свърша на работа този ден, проверявам набързо e-mail-а си, тичам в метрото, където попадам на други намусени и полуспящи хора, притърчавам през Grand Central и нарочно гледам нагоре, защото много обичам тавана, който е единственото по-артистично нещо, което виждам на път за работа. В 9 ч. включвам компютъра и се започват срещи, анализи, критики, спорове за цифри, грешки, стрес. За 5 минути бърборя с лелката от Колумбия, после пак бягам на среща. Към 2 на обяд търчa до долу, за да си вземa сандвич, който натъпквам в устата си, докато продължавам да пиша на компютъра. Следват още срещи, файлове, презентации, докато по някое време осъзнавам, че е 6 следобед. Зависи от месеца, понякога стоя на работа и до 7, друг път през зимата до 8, 9, 11 или 1 сутринта. Ако успея да изляза преди 7 следобед, бягам в Equinox, където се надявам да хвана час по аеробика или йога. Към 9 вечерта вече умирам от глад. Или грабвам нещо по пътя, или се натъпквам отново в метрото за 30 минути и си поръчвам храна за вкъщи, защото знам, че докато се прибера, яденето ще е пристигнало. През седмицата гледам да се виждам с хора тук-там – рожден ден, бар или купон, но с годините става все по-трудно да намираш енергия за такива неща след работния ден.

Събота и неделя се чувам с бабите, докато пия кафе вкъщи. После пак попадам между фитнеса и социалните срещи, за да не се чувствам като отшелник. А в понеделник всичко се повтаря.

Какво те кара да останеш?

Може би това, че знам как да живея там, често мисля къде другаде мога да отида, но вече преместванията не са толкова лесни. Ако си помисля колко пъти съм си опаковала и разопаковала нещата, ми става лошо. А другото е, че просто не знаех къде да отида. В Лондон заплатата ми беше много ниска в сравнение с Ню Йорк и едва връзвах двата края, работейки същите часове. Затова се върнах. Тази година наистина стигнах до момент, в които не виждах смисъла да живея, контролирана от работата и просто напуснах. Сега ще съм на път, докато ми свършат спестяванията. После ще видим.

new_york__brooklyn_bridge__by_inbrainstorm

А какво би те накарало да се върнеш в България?

В България бих се върнала, ако намеря смислена работа. Бих се върнала и ако имах семейство или някой, с когото да мога да поддържам начина на живот, който ми харесва. Не съм живяла от 20 години вкъщи и нямам нито контакти, нито среда. Иначе в най-идеалния случай бих живяла половин година в Калифорния и другата половина – в Италия.

Тина след 10 години:

Едно време правех планове за 3, 5 и 10 години и животът така ме завъртя, че дори не помня какво бях измислила. Научих се, че не е хубаво човек да прави планове, защото понякога в целта си да постигне нещо, не вижда възможностите, които му се появяват неочаквано. Дано след 10 години да имам семейство и да работя нещо, което да ме вдъхновява, а не да изпива всичките ми сили. Дано да съм на място, където е лесно да се виждам с роднините си и да имам добри приятели. Пък да видим. Важното е да сме живи и здрави.

Текстът е част от серията разкази на TrueStory.bg, която представя историите на българи, живеещи в чужбина. Ако искате да споделите мнение по темата, преживяване или своите впечатления от живота си извън България, можете да ни пишете на info@truestory.bg.

Заповядайте в страницата на TrueStory.bg във Facebook, за да научавате още интересни истории за света около нас и за нас в него!








Share:
Previous post     
     Blog home

The Wall

No comments
You need to sign in to comment

Post

By Plamen G. Pankow
Added Jun 13

Rate

Your rate:
Total: (0 rates)

Archives