plamen's blog

Днес 29.12.2016 от 20:00 във София, група "Фондацията" ще изпълни "София Лайв Клуб" под НДК.
Във репертоара на групата присъстват любими песни на няколко поколения.
Ще има изненади за публиката от страна на групата.
Смятам да присъствам и да се забавляваме с приятели на любими песни.

football"Пирин" (Чикаго) вдигна трофея във второто издание на еднодневния футболен турнир за "Българо-македонска приятелска купа". "Орлетата" спечелиха и трите си срещи в надпреварата.
В първия си мач "Пирин" победи трудно с 3:2 коравия тим на "Македония". Два гола за "зелено-белите" отбеляза Стоян Стойчев, а веднъж се разписа Добромир Пеев. За "червено-жълтите" точни бяха Александър Косиванов и Драган Драганов.
Във втората си среща "Пирин" победи с 6:2 "БГ Детройт". Хеттрик за победителите вкара Стоян Стойчев, а по един гол добавиха Павел Радев, Николай Янев и Александър Карабелски. В третия решаващ мач "орлетата" победиха с 4:3 миналогодишния шампион "Миньор", с гол в последната секунда на Ивайло Баташки. Два гола за "Пирин" отбеляза Стоян Трендафилов и дежурен гол на "Най-полезен играч - MVP" на турнира Стоян Стойчев.
За "чуковете" два гола вкара Ивалин Гунчев, а един добави Борислав Радев. За "Най-добър вратар" беше обявен бившият юношески национал - Христо Христов. Той е единственият играч, който е печелил турнира два пъти в двете поредни издания.
На второ място се нареди отборът на "Македония" с еднакви точки с третия и четвъртия, но по-добра голова разлика. Освен загубата от "Пирин", братята македонци отстъпиха с 4:2 от "Миньор" и победиха с 9:4 "БГ Детройт". Изненадата на турнира дойде в първия мач, в който "БГ Детройт" победи със 7:6 "Миньор" с гол в последната секунда на мача.
Участниците в състезанието бяха наградени от новия Генерален консул на Република България в Чикаго - г-н Иван Анчев. Преди награждаването той помоли за едноминутно мълчание в памет на жертвите от Хитрино.
Турнирът беше организиран от най-стария роден вестник зад граница "България", с подкрепата на транспортна компания "MONTWAY". Главен съдия на надпреварата беше бившият международен рефер - Валентин Рударски.
"Радвам се, че за втора поредна година успяваме да проведем този приятелски турнир. Благодаря на всички участници за сърцатата и честна игра. Благодаря на официалния спонсор - г-н Михаил Михайлов, който осигури всички награди и част от средствата за малката Габи. Благодаря и на генералния консул г-н Иван Анчев, който изгледа целия турнир с интерес и пръв даде пример, като сложи надежда за Габи в кутията. Благодаря и на Петър Петров, който предостави залата, в която се проведе състезанието. Поздравявам момчетата от "Пирин" и искрено се радвам за заслужения им успех, защото въпреки трудностите поддържат отбора, който съществува от 2009 г.", коментира организаторът на турнира "Българо-македонска приятелска купа" и спортен журналист във вестник "България" - Николай Василев.
На турнира бяха събрани $700 в подкрепа на малката Габи, която се бори с най-тежката форма на Спинална мускулна атрофия - 1-ви тип. За хората, които не са били на надпреварата, а искат да помогнат, могат да се информират от страницата във фейсбук "Шанс за живот за малката Габи", или да направят своето дарение на банкова сметка:
Юробанк България АД (евро сметка)
IBAN: BG36 BPBI 7940 1482 2135 01
BIC: BPBI BGSF
Титуляр: Кремена Петрова Андонова

 

Радостина Павлова
кореспондент на в. "България"

interview1Визитка:
Христо Илиев-Фрица е български емигрант, роден е на 9 май 1957 г. в София. От години живее в Île-Perrot, Quebec, Канада. Емигрира от България, като рискува живота си! Предстои спомените му да излязат в книга. Христо описва себе си като пенсионер. Потърсихме го, за да ни разкаже за предстоящата книга, ще има ли такава, кога, какво ще опише в нея. Помолихме го също да открехне, поне леко, завесата на спомените си! Той беше любезен да разкаже любопитни детайли от битието си, както и да даде ценни съвети на онези, които ще поемат по нелекия път на емиграцията!

- Г-н Илиев, преди време започнахте да разказвате във фейсбук за преживяванията си и емигрирането от България. Предвиждате ли тези спомени да се превърнат в книга и кога?
- Да определено, мисля да ги събера и подредя в книга. Усетих, че моментът за това е дошъл. Един ден случайно попаднах на една история за младо семейство и техен приятел, успели да се ,,измъкнат" от желязната ,,прегръдка" на съветския социализъм. След като прочетох статията, набързо прехвърлих спомените си на ум, и се оказа, че мога да припомня на много наши сънародници как ставаше емиграцията за един обикновен българин тогава. Тук изключвам номенклатурчиците, за тях е ясно, те не си залагаха живота. Просто тогава ,,тате" или ,,мама" отиваха в БНБ /Българската народна банка/, теглеха необходимата сума от ,,развалените" долари и детето прохождаше по широкия, изгнил капитализъм. Спомням си още в самото утро на демокрацията, как Тодор Славков, внука на Тодор Живков дойде да се крие в Канада по същата схема. Но това ще са детайли, който със сигурност няма да пропусна да опиша в книгата си!

- Как ще озаглавите книгата си за емиграцията?
- Тъй, като говорим за ,,книгата", сигурно ще я озаглавя по-същия начин, по който съм нарекъл и групата си във фейсбук. А тя се казва – „Плувецът в насрещни течения". Ако е интересно за Вас и Вашите читатели, защо точно това име съм избрал, с няколко думи ще обясня. Когато всички кротуваха в България, аз имах смелостта и дързостта да пресека границата. Ситуацията беше такава - или пресичаш, или умираш, трети вариант беше почти невъзможен. Е, ние имахме щастлива звезда, която ни водеше на Запад!

- Кое Ви накара да вземете това решение и да напуснете България?
- Не мога да кажа, че едно или две неща са ме накарали да взема това решение. Още от ранна възраст покрай приятелките и приятели на майка ми се сблъсках със социалистическото лицемерие, после, като софиянец виждах, че чужденците, който посещаваха столицата ни не отговаряха на описанието, което пропагандата описваше и с която ни заливаха тогава. За това мисля, че с времето, макар и едва деветнайсетгодишен, вече си бях изградил идеали и мечти, които за жалост разбрах, че в Народна Република България няма шанс да се реализират. Предстоеше ми и задължителната военна служба от две години. Когато получих повиквателното и чрез една роднинска връзка разбрах, че не две, а три години ще е моята служба, това беше капака, която преля чашата! Случайността ме запозна с един младеж само две години по-голям от мен, който познаваше Балканите около град Петрич. Той ми послужи за ,,преводач" през границата. В бивша Югославия ще се окаже още по-трудно нашето бягство. Нямахме абсолютно никакви документи, освен старите зелени паспорти, който не можеха да ни служат за нищо освен да си навлечем неприятностите на тяхната милиция, което всъщност и стана. Но, както казах в началото, нашата ,,звезда" ни водеше на Запад!

- Разкажете ни накратко, къде спахте първата вечер от емиграцията си и с какво се нахранихте, какво помните от тогава...?
- Беше труден маршрут! Първо имахме само български левове и половин джоб златни накити. Първоначално имахме и валута, но още в България се случи така, че останахме без нея. Налагаше се да продължим само с ,,подръчни материали". Спомням си, че за да преспим в Скопие нелегално, учтивата рецепционистка ни олекоти с горе-долу половината злато, което носехме с нас! Но в такъв момент мисля, че ценностите са деформирани точно толкова, колкото и ние се деформираме, когато влезем в стая с криви огледала. Но, както се казва в такъв момент, средствата не бяха важни. Важен беше резултатът. Югославия ни отне точно тринадесет фатални дни, за да пристигнем полуживи в Австрия. Това е един период от моя живот много силно запечатан в съзнанието ми.

- Какво помните от тогава, кое ще Ви остане за цял живот в съзнанието?
- Първо си спомням картината, която остана в спомените ми, когато на изгрев слънце се обърнах на българо-югославската граница и видях заснежените върхове на Пирин планина, които оставаха зад мен, знаейки, че повече никога няма да мога да ги докосна. Изоставих и един много скъп човек за мен, това беше приятелката ми, която ме молеше до припадък да дойде с нас! Не беше по силите ми да рискувам и нейния живот, за себе си можех да рискувам, но за нея не можах! За да се разделим накрая и обещах, че един ден ще се върна да я взема. Чак тогава се целунахме и разделихме, за тринадесет фатални години. Тук ще направим пауза, защото иначе няма да е интересна книгата!

- Какво не знаем за емигрантите ни по света?interview2
- Мисля, че сме хора, тръгнали по света да търсят щастието си. Едни го намират, други разочаровани се завръщат в родината. За мен обаче има огромна разлика от българите, напуснали България и заселили се в друга европейска държава и тези, като мен прелетели океани. Първите са сънародници, които са отишли временно, а вторите са за постоянно. Тук, в Канада, аз за себе си и семейството ми мога категорично да кажа, че не сме друго освен едно канадско семейство.
Никога никой от нас не се е чувствал емигрант. Акцент в езика имаме, но това не прави впечатление на никой. Почти всички имат акцент.

- Какво бихте посъветвали хората, които биха поели по пътя на емиграцията днес?
- Ако ми позволите ще използвам момента, за да дам един полезен съвет на хората, които са емигранти от скоро или това им предстои. Опитайте се да се омешате с околните, не ги отбягвайте, те няма да Ви потърсят сами, ако Вие не направите първата крачка! Поне френските канадци са така, после всичко става много лесно, те са любознателни, ще искат да им разказвате за всичко. Влезете ли в техния кръг, ставате част от тях. Стоите ли в страни, няма как да стане!

- И накрая да Ви попитам, защо носите прякора „Фрица" и прякор ли е това?
- Сравнително дълга е историята, но в общи линии, това е заради една войнишка каска, принадлежала на някой немски войник от втората световна война, намерена в изоставените бункери в квартал "Слатински редут" в София. Така бях посрещнат в Западен Парк, където израстнах по-късно.

 

Интервюто взе Венцислав Жеков
кореспондент на вестник "България" в София

Снимки: личен архив на Христо Илиев

bookМесец декември се оказа много плодовит за Съюза на българските писатели в САЩ и по света. След прекрасната премиера на Виолина Иванова преди седмица, ето че се роди и още една книга. Нарича се "Пътница" и е новата книга на Елена Димитрова. Нейната премиера се състоя отново в "Първи български културен клуб", наричан напоследък "Писателският клуб" поради това, че вече почти пет години тук се събират писателите и поетите на Чикаго. Клубът е едно много уютно и приятно място за събиране. Той е любовта на Таня Димитрова, която го стопанисва повече от петнайсет години.
В снежната съботна вечер приятели и колеги по перо уважиха премиерата на Елена. Въпреки многото си ангажименти, успя да дойде и българският генерален консул в Чикаго, господин Иван Анчев. Чувствайки се като един от екипа, помогнал за раждането на новата книга, Василен Васевски взе пръв думата и разказа за идеята, оформлението  и отпечатването и. Спря се на съдържанието и силните моменти в него и изрази удоволствието си, че е имал възможността да работи с Елена Димитрова. Имайки и аз възможността  да прочета книгата преди премиерата и, също изказах възхищението си от прочетеното и поздравих авторката.
"Пътница" е една автобиографична изповед. Авторката я е замислила като роман, в който да направи един събирателен образ на героинята Зойка. Но много скоро тя се впуска в спомените на своя личен живот и ни го представя по един блестящо откровен начин. Четейки книгата на Елена, читателят прониква в дълбочината на един разказ, който те кара да се замислиш и си зададеш въпроси, на които трудно се намират отговори. Авторката прави и много интересни отклонения, като в паралел със своите житейски терзания успява да разкаже и живота на свои приятелки и близки. Като цяло тя описва не лекия живот на жената. Спира се с подробности на всичко, което може да сполети нежния пол. А това са изневерите, побоя, изнасилванията, които не рядко довеждат една жена до отчаяние и самоубийство. Знаейки в каква изповед се впуска, авторката се обръща с посвещение към всички жени, което трогва читателя още от първата страница.
Завършвайки книгата си, Елена Димитрова споделя с въздишка и се оставя в ръцете на читателя. "Когато отключих вратата заплаках. Не знаех дали от радост или от мъка. Усещах, че не съм вече онази Зоя, която беше истинска пътница през изминалите години. Нещо в мен се прекършваше, май остарявах - тази мисъл проблесна в главата ми. Това ме натъжи толкова много, че внезапно останах без сили. Само успях да седна на дивана. Плачех безутешно, плачех за всичките години на самота, за това, че волята, която ми беше помагала до сега, ме напускаше, за децата и това, че те не проумяваха какво съм изживяла... Плаках горко, но беззвучно, а тялото ми се тресеше от мъка".

 

Добри Карабонев
кореспондент на в. "България"

hitrinoЕто, че в България вчера беше ден на национален траур. Цялата нация скърби с пострадалите при тази ужасна трагедия в с. Хитрино.
Българите отново показаха, че могат да бъдат съпричастни, кой с каквото може и кой с колкото може, защото способността да изпитваш емоциите на другите в трудни моменти те прави човек. Чувствам се горд, че в моята родина все още живеят достойни човеци, способни да усещат заедност с някого в тежък момент, което изисква чувство за равенство и солидарност.
В контекста на народопсихологията и в конкретния случай наблюдавам два коренно различни вида съпричастност.
Първият вид е съпричастността от страна на обикновените българи, които са готови да помогнат без да парадират и да страдат наравно със страдащите. Когато видят загубен дом да чувстват сякаш е техен и когато видят страдащ човек за свой близък да се поставят на негово място и да помислят за хората около себе си и да благодарят, че са живи и здрави.
Вторият вид е присъщ на политическата класа в България. Плахо, лицемерно и сантиментално да изразяват емоциите си с едничката цел да се види реакцията на ближния и чуждия с цел политически дивидент. Нетърпение да се отървеш от болезнените усещания при вида на чуждите нещастия и инстинктивното желание да се защити вътрешния мир. Гледане на проблема като на бреме и опит за замазване на положението дотогава, докогато се забрави и не се говори вече за него.
Защо пиша всичко това ли? Защото съм възмутен от реакциите на някои наши партийни лидери.
Да си бяха замълчали по-добре, но не... един щял да дари политическата субсидия на неговата партия за пострадалите. Само, че субсидията идва от данъкоплатците и респективно той не дава нищо от него за народа, а само прави евтин пиар на чужд гръб. Друг щял да дари кръв и призовал и други да дарят, сякаш имаме нужда някой да ни казва какво да правим, как да бъдем солидарни и кое е добро и кое лошо и то от устата на „честен" политик. Защо хилядите наши сънародници, които дариха кръв не се изказаха? Може би нямат нужда от евтина слава на гребена на популизма, извлечен от човешката трагедия, а просто искат да бъдат в подкрепа на пострадалите безкористно.
Трети пък се дебнат да не се засекат из улиците на селото, тъй като не могат да превъзмогнат своето его и да застанат заедно пред народа и да покажат обединение пред трагедията. Смъртта не е нито дясна, нито лява. Тя няма партия и партиен цвят, а пред нея всички сме равни! Господа управляващи, не го забравяйте!
Тази преднамерена загриженост не e от полза на който и да било политик. В малките населени места като с. Хитрино хората отдавна се чувстват забравени и оставени на произвола на съдбата. Надали повечето политици, които посетиха мястото на инцидента, са знаели къде отиват преди да погледнат картата на България, за да се убедят, че това място наистина съществува, а не е някаква "хитра" политическа шега.
Да, влаковият инцидент е трагедия, колкото е трагедия, че има хора на подобни места в България, които живеят с минимални доходи на доизживяване, ден за ден. Където разрухата и отчаянието дебнат от всеки ъгъл, а бъдещето е свързано само с емиграция.
Естествено, както винаги инцидентът ще бъде разследван и виновните ще бъдат наказани. След това ще се направи цялостна инспекция на железопътната мрежа, фактите, фирмите, товара, тест за алкохол на машинистите и т.н.
Чакайте, това май вече сме го чували, а? А дано, ама надали!
Затова от тази скромна трибуна апелирам към всички отговорни институции най-после да се наблегне на превенцията и контрола, а не „след дъжд качулка".
Защото всеки път се повтаря едно и също, хитрите политици са съпричастни за ден, а хората са почернени за цял живот!

 

Атанас Махлелиев
психолог

ventislavЕдин виц се тиражира напоследък в интернет пространството и най-вече в социалните мрежи. Става дума за това, че именно сега било най-подходящото време да се нападне Русия, защото видите ли, тя била предприела изпълнението на много инфраструктурни проекти и имала нужда от работна ръка и на евентуални пленници, след успешни военни действия...!
Всъщност, митът, че някой иска да напада Русия и най-вече, че това е САЩ, отдавна е фикс-идея на много русофили и русофилстващи и у нас, и по света, защото само така те могат да изпълняват опорните точки, спуснати им от Москва.
Много от нашите сънародници, които са под влиянието на този силен наркотик, наречен Русия, са облъчени от опорни факти, според които именно Америка е виновна за световната икономическа криза. Но не само това, тези митологеми се развиват. Те придобиват по-широк и европейски мащаб. Америка е обвинявана и за това, че е виновна за кризата в Гърция, Ирлания, Испания и дори и Италия....! Да оставим настрани подробностите и нелепиците, които се сипят в подкрепа на едно такова напълно невярно и меко казано параноично твърдение.
Тук не става дума за това, дали обичаш Америка, или не обичаш Америка, тук говорим за това, че когато искаме да оправдаем едно действие с друго, то първо трябва да помислим, а не да хвърляме безумства в пространството и след това да се опитваме да ги доказваме, а това да се оказва напълно невъзможно! Процесът трябва да е обратен – да търсим фактите, а доказателствата сами ще дойдат.
Става дума за историята на една песен – сръбска песен, която се изпълнява от популярния в близкото минало Бобан Здравкович. В песента се пее за „проклетата Америка" и за всичкото й „злато". Лирическият герой се оплаква от това, че неговият брат е заминал за Америка и майката не може да спи, защото се тревожи за сина си! Мила, родна, докосваща, разтърсваща и в същото време - изключително манипулативна история..!
„...Проклета да е Америка и златото, което блести...!", се пее в рефрена, който се повтаря няколко пъти. Всъщност, с какво е виновна Америка на тези, които заминават там, за да се трудят и да изкарат пари, за да живеят, в крайна сметка, по-добре...!? Та кой ги е накарал да ходят в Америка, ако самите те не са поискали това...!? Проблемът не е на Америка, проблемът, поне на Балканите, е чисто и просто икономически и преди, и сега и той си е наш!
Нашите сънародници, които преди столетие и повече са пътували за Америка за първи път, са търсили там препитанието си. Те са искали да спечелят пари и да се върнат отново в „стария край", за да продължат живота си тук спокойно и успешно, по-успешно от преди да заминат за Америка. Тоест, Америка е начинът да заживеят по-добре тук, като спечелят пари там, с които отново тук да си купят нива и чифт волове преди, или апартамент и лека кола сега...!
Както можем да видим, нещата се променят и не съвсем, защото времената може и да са различни, хората - също, но проблемите са еднакви и тогава, и сега – хората на Балканите са бедни и един от начините честно да изкарат пари е като отидат на гурбет в земята на неограничените възможности – Америка! Това е истината в суров вид.
Няма смисъл и е напълно излишно да задълбаваме в историята на песента на Бобан Здравкович, още повече, че тя е популярна далеч преди времената на Слободан Милошевич и няма политически привкус, поне на пръв поглед. Оказва се обаче, че именно това е начинът, по който дори и днес някои наши сънародници оценяват Америка, те я проклинат, защото са я избрали...! Такава шизофренна позиция е меко казано трудна за разбиране, защото няма как да се обясни как може да мразиш някой и нещо, което първо ти сам избираш, второ, то не е неизбежно и трето, то ти помага, за да постигнеш някакви свои мечти.
Отново припомняме, че тук не стои въпросът за това дали обичаш Америка, или не я обичаш, говорим просто за логика. Защо нашенецът, смъртоносно облъчен от яркото зарево на червената звезда в Москва, възприема без грам съмнение всичко, което се тиражира като хибридна война спрямо Запада и най-вече Америка, а когато се предоставят доказателства за престъпната дейност на БКП, например, която управлява България в продължение на почти половин век, сякаш си затварят очите...!? Защо тези хора не искат да видят истината? Добре, нека продължават да мразят, когото си искат, но защо отказват да видят истината!? Ако се съмняват в нея, поне нека проверят сами, сами да стигнат до изводите, за да се убедят!
Не, целта е да се обвинява Америка, Америка е враг на всички, които искат да имат един враг, тя е дежурният и удобният враг. Това обаче е толкова старо и изтъркано, че вече се превърна в рефрен, който звучи фалшиво. Поради тази причина, песни като „Проклета е Америка" ще ги има и ще се създават непрестанно, понякога случайно, понякога и не съвсем случайно, докато има хора, на които винаги някой трябва да им е виновен. Същите тези хора ще тиражират и вицове за съвременна Русия, за това колко тя е велика, успешна и богата, така те ще се заблуждават, в заблудата си, че са прави за нещо, което е криво по историческата си природа!

 

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник „България" в София